23 Август 2026 12:29На днешния ден преди четири години този свят напусна доц. Лъчезар Каранлъков - един от най-забележителните преподаватели по история на музиката, които съм срещала.
Той беше дълбоко ерудиран учител, способен да прикове вниманието на студентите не с ефектни жестове, а със свободно течащата си мисъл. Мисъл, която преминаваше с лекота през епохи, стилове, композитори, философия, литература и култура. От време на време разказът му се оцветяваше от характерното „междувпрочем“ - онази негова паразитна дума, след която обикновено се отваряше още една неочаквана врата към нова история, нова връзка, ново знание. Ерудицията му беше не просто огромна - тя беше космополитна.
Като един от последните ученици на Михаил Друскин, доц. Каранлъков принадлежеше към поколение, което възприемаше знанието като приемственост от учител към ученик, от разговор към нов хоризжнт, от една мисъл към следващата.
Това беше поколение преподаватели, които оставяха дълбока следа в своите ученици. Достатъчно е да спомена само някои от неговите състуденти - проф. Веса Цинандова-Харалампиева, фантастичен преподавател по музикална естетика, и проф. Лидия Литова, която преподаваше народна музика и умееше да запали у студентите истинска фолклорна искра. Имаше и много други ярки личности, с необятна култура и съзнание за мисия. За съжаление, днес част от тях вече са забравени или живеят единствено в паметта на своите ученици и семейства.
Доц. Каранлъков беше от хората, които поемат в себе си огромно количество знания, но рядко ги записват. Дали се страхуваше от белия лист, дали му липсваше организираност или творческата му природа беше прекалено разпиляна - не зная. Зная само, че малкото, което остави написано, по-късно продължи да живее и в текстовете на други, понякога без дори да бъде споменато неговото име.
А с него си отиде цяла ненаписана библиотека идеи, наблюдения, връзки и прозрения, които никой друг не би могъл да възстанови по същия начин.
Доц. Каранлъков се грижеше за невероятно много хора - роднини, близки, приятели и познати. Раздаваше времето, вниманието и силите си. И до днес се питам дали накрая е имало кой да се погрижи за самия него.
Той живееше буквално сред книги. Домът му беше библиотека - истинско море от томове на три езика. Струваше ми се, че притежаваните от него книги са повече от тези в музикалния отдел на Националната библиотека. Не зная какво се е случило с тях след смъртта му. Надявам се да са съхранени, защото подобна библиотека не е просто частна колекция. Тя е следа от един живот, посветен на знанието, и духовен портрет на своя притежател.
Аз съм сред щастливците, които имаха възможността да се докоснат до личности от това голямо преподавателско поколение. Мои учители бяха не само споменатите дотук, но и доц. Лидия Кутева, която ме постави на пианото, проф. Богомил Старшенов, проф. Люба Енчева, Лили Александрова - любимата ми преподавателка по солфеж и теория на музиката, Надя Михова - първата ми учителка по клавирен съпровод, проф. Лили Попова, при която изучавах клавирен съпровод в Музикалната академия.
Към всички тях изпитвам благодарност от цялото си сърце. Те оставиха в мен не само невероятно количество знания, но и дълбока човешка следа. Голяма част от онова, което съм днес като музикант, преподавател и човек, дължа на тях.
Мога само да се надявам, че някой ден моите ученици ще си спомнят за мен поне с частица от топлината, с която аз си спомням своите учители, защото има преподаватели, от които научаваме факти, имена и дати. Има и Учители, които променят начина, по който мислим, слушаме и разбираме музиката. Учители, които продължават да живеят чрез онова, което са предали на своите ученици, а те - на следващите поколения.
Доц. Лъчезар Каранлъков беше от тях.
Поклон пред паметта на моите учители!
Поклон пред паметта на доц. Лъчезар Каранлъков!
И благодарност за всяко негово „междувпрочем“, след което светът ставаше малко по-голям.
снимка: Иван Бонев
