И така - къде е началото на тази тъжна история? Всичко започва в детската градина. Осъвременен вариант на "лелка с акордеон" учи децата ни да "пеят". Няма мелодия, а за фраза изобщо да не говорим. Още по-модерно е да се пусне диск с детски песнички, а дали някой пее - няма значение. Важен е текста и по възможност пресъздаден с крясъци. Разбира се, всяко правило си има изключенията. Все още има прекрасни колеги, които учат децата на любов към музиката, но те са изчезващ вид.
За почти двадесет години преподаване съм се убедила, че няма дете, което да не може да пее и да няма музикален слух. Лошото е, че когато не се развива, този слух закърнява и това се случва с децата в детските градини.
Да преминем към началното образование. Преди години измислиха външното оценяване - така наречените "матури". Естествено оценяване по музика и физическа култура няма. И какво се случва в часовете по музика и физкултура - решават се тестове. Това се случва в доста училища, където учителката е специалист по всичко, включително и музикант. И резултата е - обездвижени деца с почти закърнял музикален слух. И ако все още има остатъци музикалност тя изчезва до завършване на гимназия. Но все пак един филолог или физик, който не може да пее не е трагедия. Обаче е трагедия ученик в музикално училище да не може да пее. За голямо съжаление музикалните училища се превърнаха в общообразователни с разширено изучаване на музика. А и качеството на музикалните дисциплини далеч не е на нивото, което беше преди години. И това е логична последица от липсата на желание и стремеж към разширяване на знания, нови методически похвати, репертоар. Често учениците на даден преподавател свирят еднакви произведения и по пиесата се разбира в кой клас е детето. Учителят познава няколко произведения и преподава само тях. Да оставим настрана факта, че учителския състав не е променян в последните 30 години /или промените са съвсем леки и то с ученици или роднини на същите/. Като цяло новаторството е табу. Истерични крясъци и дори физическо насилие са нещо съвсем естествено. За мен е мистерия защо родители на пострадали деца мълчат?! Как така случаите със спукани кости се потулват?! Няма да коментирам пълната музикална неграмотност, с която ученици напускат музикалните гимназии, особено след премахването на задължителните музикални матури. Често завършилите подобни учебни заведения се отказват от музиката и продължават образованието си в други университети, но не и в консерваторията. Голяма част от младите хора, решили да продължат не лекия път на музиканта, правят всичко възможно да продължат музикалното си образование извън страната.
Проблемите в музикалната академия са подобни на тeзи в музикалните гимназии - липса на кадри, нежелание на преподавателите да работят със студентите. Получава се омагьосан кръг. В първи курс новоприетите студенти очакват с трепет първи семестър. Ходят на лекции, а част от преподавателите липсват. В последствие студентите престават да обикалят празните стаи и така разминаването е пълно. Естествено това не важи за всички - има истински даскали, които горят в работата си и се борят с липсата на знания от предишните години.
Колеги твърдят, че работят толкова колкото им плащат. Може би са прави, а може би заплащането е такова, каквото е качеството? Ясно е, че за култура са нужни средства. Ако беше насочено вниманието на децата в изминалите години към качествена музика, дали ситуацията щеше да е същата? Има много въпроси.
Преди време попаднах на филм за Сингапур. Бях изумена от образователната политика - всеки учащ от детската градина до завършване на университет по програма тренира някакъв спорт и свири на поне един инструмент. И всичко това е гаранция за създаване на хармонични личности. Много е тъжно , че за музикална нация като нашата такава образователна политика е непостижима. Тъжно е, когато можещи хора искат да променят ситуацията в музиката са гонени и всичките им идеи са пресичани в зародиш. Дано имат сили и енергия да продължават битката с простотията и бездушието, за да оцелеят българската музика и култура!
