Често сте чували тази поговорка, нали? Да, но аз никак не съм съгласна с това твърдение. Не е нужно всеки да е концертиращ изпълнител. Има нужда от учители по музика, тонрежисьори, музиковеди … Това е професия, която взима прекалено много от времето, но пък дава неизмеримо повече удоволствие, когато видиш или чуеш постигнатото. Всеки истински отдаден на музиката има място „под слънцето” и се чувства напълно реализиран в професията си. Имаме хиляди часове работа зад гърба си - не само пред инструмента, чието овладяване започва в ранна детска възраст, но и в изучаване на редица музикални дисциплини, свързани с доста трудния и дълъг път на развитие. Случва се работата да е дълга и самотна и само любовта към музиката и стремежът към реализация ни дават сили да продължим. Може би това е причината всеки реализиран музикант да е с дневен режим на спортист. Отдадеността е основно качество на музиканта, често неразбрано и недооценено от хора нямали досег с изкуството. Това е и причината голяма част от тези професионалисти да са сами в живота, понякога и в семейството си. Вярата в стойността на работата им е задължителна. Тази увереност води към развитие и непрестанно търсене на предизвикателства за самоусъвършенстване. Естествено е добре да има реална самооценка за качеството на работа и реалните резултати. Често срещан модел е след дълги години прекарани пред инструмента, някой да се откаже от музиката. Причините са много, но най-разпространената е, че младия човек осъзнава, че не е достатъчно добър за да си изкарва хляба с тази професия и е извършвал този огромен труд под родителски натиск. Липсва удоволствие от работата, а това е основен момент във всяко професионално развитие. Когато има наслада от постигнатото, голяма част от музикантите свирят на сцена за мизерно заплащане, а изкарват прехраната си от уроци. Е, ясно е, че да си музикант е скъпо удоволствие, особено у нас. Тук липсва професионална импресарска дейност и всеки се спасява „по единично" чрез лични контакти. Да се организира концерт е нелека задача. Контакти със зали, журналисти, печатници, радиа….всичко това отклонява фокуса на сценичния изпълнител. Предполагам, че това е причината качеството на концертите да пада. В случая не говоря за гост изпълнителите „с име” дошли по покана. Говоря за тези, останали да се борят за професията си на местна почва. И вярвайте, самоконтролът е от особено значение в този случай, а напрежението огромно. От там идва и огромният отлив от музикантската професия. Част от преподавателите не си вършат работата. Оправданието е, че работят, колкото им плащат. Липсва всякакъв стимул за професионално развитие и усъвършенстване. „Мрънкането” им рефлектира върху учениците и техните родители. Защо да се работи професия, в която няма финансова перспектива? Е да! Парите в музиката не са колкото в политиката, икономиката, правото или програмирането. Но пък има хора, които не стават за друго. Аз съм един от тези хора. Не ставам за друго. Нищо не ми носи такова удовлетворение от работата, както появата ми на сцена или представянето на мои ученици. А съм опитвала да се занимавам с друго, вярвайте!
За практикуване на музикантска професия е нужно и добро физически и психически здраве. Няма как иначе да се издържи ненормираният работен ден и огромното напрежение.
И в заключение мога да споделя само едно: занимавайте децата си с музика. Ще научат много. Самодисциплина, концентрация, мотивация, аналитичен ум, преодоляване на стеснителност са малка част от качествата, които се развиват и безспорно помагат при реализация в която и да е професионална област.
