Незаменими...
Казват, че незаменими хора няма..... Аз не мога да се съглася с това твърдение.
През живота ми са минали няколко души, оставили ярка следа - моите учители. Често се сещам за тях, но вече няма как да звънна по телефона или да ги посетя. Искам да разкажа за две от тези "Незаменими" за мен личности.
Когато бях на 12 имах щастието да започна уроци по пиано с проф. Богомил Стършенов. Със сигурност моите спомени за него са далеч по-малко, отколкото на други музиканти, но за мен това е човекът, който ми показа, че мога. Уроците по пиано винаги бяха нещо съвсем различно, от уроците на останалите ученици в музикалното училище. Това бяха лекции по история на изкуството илюстрирани с прекрасна музика. Тогава за първи път чух за симбиоза между изкуствата, архитектоника на произведенията, на изкуството и редица други неща. Показа ми, че произведенията не са нещо плашещо и прекалено сложно. Скоро ще станат почти 30 години, откакто проф. Стършенов ни напусна и все още съм твърдо убедена, че подобна личност не се е появила в българската музикална култура - личност владееща няколко езика и с международна известност, за каквато всеки би мечтал. И въпреки всичко - винаги усмихнат, добронамерен и позитивно настроен.
На 13 съдбата ме срещна с моята учителка проф. Люба Енчева. Явих се на прослушване за международен конкурс в Италия. Прослушването се провеждаше в камерна зала "България", а журито беше от доценти и професори от Музикалната академия. Пред залата срещнах малка на ръст жена с артистично фишу и енергична походка. Спря, измери ме със строг поглед и запита: "У шише ти е, нали?". Предполагам съм изглеждала като "гърмян заек", а въпросът й ме стресна още повече. Жената се изсмя и продължи. Малко по-късно разбрах, че това е голямата пианистка проф. Люба Енчева.
За мое щастие, на същото това прослушване, проф. Енчева хареса свиренето ми и ме взе в класа си. Уроците ми по пиано с нея продължиха повече от 5 години. Днес смело мога да кажа, че всичко, което знам за свиренето на пиано съм научила през тези 5 години. Тя е човекът, който ме изгони от урок и това "ми държа влага" дълго време, но и жената, която ми разказваше "мръсни" вицове и преди всеки концерт пристигаше с кутия шоколадови бонбони. Никога не ми спести забележка, да порицае закъснение или несериозно отношение към музиката, но винаги съм усещала майчинското отношение и любовта й. Мисля си, че всеки неин ученик е изпитвал това отношение. Това е причината всички докоснали се до личността на Люба Енчева да продължават да я носят в сърцата си.
Бих могла дълго да разказвам за моите "Незаменими". Сигурно мога да напиша цяла книга със спомени за тях, но най-важното е, че винаги ще следвам пътя, който ми посочиха.
